Адаптация или механизми за противодействие на функционалния дискомфорт създаван в условията на тренировъчни натоварвания? - част 1

                                                                                                            

                                                                                                                                                  Автор: Юлиан Карабиберов


                                                                                                              Рок Можич и Юлиан Карабиберов - Verona Volley


  Съществен момент при изпълнението на упражненията от комплексите на системата JK FitMotion е съблюдаването на въведения принцип на „целевия скоростно-силов оптимум” – ЦССО (Ю. Карабиберов, 2011). Хиперболичната зависимост между сила (F) и скорост (V) и поддържането им във времето (Т) е определяща за избора на тренировъчното съпротивление. Целенасоченото програмиране на тези параметри в посока съобразно спецификата на спортната дисциплина, стои в основата на адаптацията към състезателните условия на всеки спорт. В практиката широко се използват т. нар. „трансформиращи“ тренировъчни въздействия. В една от статиите ни, вече изразихме мнението си относно същността на „тренировъчната трансформация“, без да отричаме полезността на  комплекно-последователното използване на упражнения с голямо съпротивление, последвани от упражнения за бързина без утежнение.

  Адаптацията към специфично задавани тренировъчни условия е по същество задължаване на работната система/ мускулите и обезпечаващите ги функционални системи/ работно да осигурят специфичните за спорта мускулни контракции, с което да се гарантира практически очаквания съответен резултат. Изпълнението на специфично поставена задача изисква специфичен отговор, който предизвиква и адекватна адаптация след определена тренировъчна повтаряемост - това е и същността на теорията възприета в научните среди.

  Ние застъпваме становище, че не са изключени и други възможности за повишаване нивото на тренираност и стойността на спортните изяви, без те да са свързани с трайна адаптация. Но щом се осъществява процес на адаптация ще е възможна и деадаптация, която логично ще е функция от редица пренастройки на параметрите на обезпечаващата работата функционална система. Обясненията в монографията „Съвременни аспекти накондиционната подготовка в спорта“ (Карабиберов Ю,2020), базирани на някои принципи от квантовата механика, ни насочват към идеята за съществуването на възможност за системно изграждане на нервно-мускулните белтъчни матрици и усъвършенстваща се информационно-енергийна система на молекулно ниво, а също и на възможни позитивни промени във функциите на ДНК. След като вече пояснихме в друга наша статия, че това е възможно, тогава по-скоро бихме могли да говорим за „щамповане“ на нови генетични структури, или „преформатиране“ на гени, а вероятно и до мутации в организма, свързани с формирането на нови функционални способности на мускулите. Дали нарастващите възможности за спортна изява са свързани с процес на адаптация или със „задълженост на организма“ за непрекъсната функционална самореорганизация в мускулите и системите от органи в процеса на системно натоварване и респ. почивка е въпрос, който ще стои пред учените и в бъдеще.


  В практическата работа, кондиционния треньор е важно да знае кои са водещите фактори за достигане на високо ниво на основното двигателно качество (атрактора) за съответния тренировъчен модул. Тези фактори променят своята значимост и в следващите модули на преден план излизат други, рефлектиращи в промяна на приоритетите в тренировките, което съответно изисква и смяна на средствата за функционално въздействие. Научният анализ показва, че значимостта на факторите в отделните тренировъчни модули е различна при всеки спорт, поради което тук не можем да дадем точна формула за работа. Факторната структура се променя, дори в условно разделените части в една отделна дисциплина, каквато е например 100 м. гладко бягане – при старта, водещ фактор е максималната и стартова сила; след достигането и поддържането на максималната скорост между 40 и 70-тия метър е бързината, а след 70-тия метър, водещ фактор е скоростната издръжливост. Това налага кондиционния специалист да се усъвършенства в работата си с определен спорт и дисциплина.

  Ако се възприеме като възможна вероятността да не се реализира процес на адаптация, бихме могли да заключим, че съществува такава за разширяване на възможностите на организма да се противопоставя на дискомфорта причиняван от екстремалните свръхнатоварвания. С повишаване нивото на тренираност спортистът придобива все по-голяма способност да противостои на напрежението създавано от максимални силово-скоростни двигателни действия и респективно на процеса на умора. Последното означава, че организмът разширява диапазона на зоната (бихме могли да я наречем зона на комфорт) в която, при максимални натоварвания мускулите функционират ефективно – условно казано противопоставяйки се на факторите причиняващи функционален дискомфорт /натрупване на лактат и увеличаване на киселинността в мускулите, инсуфициенция на кислород, нарушаване на водно-солевия баланс, провокиране на  мускулни микротравми и др./. Може да се приеме, че в динамиката на този процес, организмът активира десетки механизми, синергирайки функциите им с една цел –  максимално оптимизиране на фукционалната работоспособност.

  В тази насока на разсъждения, не би трябвало да се изключва възможността, пределните стресови физически натоварвания, било то по интензивност или обем, да принуждават организма така да самоорганизира функциите си (а вероятно и да ги препрограмира), че той да е в състояние да осигурява най-добри условия за противодействие на „негативните“ ефекти, генерирани в резултат на наложените тренировъчни стресори. Така че, „негативните“ ефекти би следвало да се разглеждат и като „пускови бутони и активатори“ на механизмите за противодействие на тренировъчния дискомфорт, с краен резултат положителен функционално-градивен процес. Системното прилагане на тренировъчни стресови натоварвания /разбира се в съчетание с адекватни почивки/, ще  усъвършенства механизмите, позволяващи да се работи трайно в условията на нарушен хомеостазис, респективно в условията на разширяване на тренировъчната зона, в която спортистът може да тренира и се състезава успешно.

  Именно, увеличаване на функционалния диапазон, в който мускулите могат да се съкращават ефективно, независимо от неблагоприятната средата в която се намират, е възможно да бъде свързано, не с адаптационни промени, а с изграждане на ефикасни механизми за противодействие на създадените работни условията в тази среда. Именно чрез тези механизми се осъществява комуникацията между мускулите и останалите органи и системи в човешкия организъм в условията на дискомфорт.

  Въпросът, дали това е следствие на адаптация, или на изградени възможности да се противостои на дисбалансиращите фактори, остава отворен!

 

  Какво още би довело до въпроси относно теорията на адаптацията?

 

  1. Теорията на адаптацията, разработена от канадския физиолог Г. Селие, не е развита на основата на физическите натоварвания, което е споменато от редица автори като Матвеев Л., 1964, Kraemer, 2004, Stone 2007 и др. Въпреки това тя е „адаптирана“ към спорта.

  2. Независимо от това, дали е генотипна или фенотипна, адаптацията се разглежда като процес на приспособяване развиващ се в живота на индивида в отговор на въздействието на различни фактори на външната среда, а понякога (например, мобилизация на вътрешните ресурси при болести) при потенциално опасни изменения на вътрешната среда на организма (Платонов В., 2013). Украинският специалист и други автори посочват, че адаптацията се разглежда едновременно като процес и като резултат:

  - адаптацията се използва за обозначаване на процес, при който организма се приспособява към факторите на външната и вътрешната среда, или процес при който се преминава от едно състояние в друго, по-адекватно на променящите се условия на средата;

 - адаптацията се приема за обозначаване на относителното равновесие, което се получава между организма и средата, или такова устойчиво състояние, при което съществува възможността за функциониране на организма в неблагоприятни условия на средата;

 - под адаптация се разбира резултатът от приспособителния процес, или свойство, отразяващо способността за оптимизиране на реакциите на организма в отговор на променящите се физически, химически или социално- психологически параметри на околната среда.

  Адаптацията се определя от хомеостатичните процеси и реакции, които са насочени към поддържане на стабилно състояние и координацията на сложните процеси на елиминиране (или ограничаване) на неблагоприятните фактори, влияещи върху развитието или запазването на оптимална форма на взаимодействие между организма и околната среда, в променящите се условия на неговото съществуване (Каркищенко Н., Уйба В., 2014).

  Това многообразие от тълкувания внася затруднения при смисловото определение на понятието адаптация (Матвеев Л., 1999);

 3. Г. Селие, 1979 посочва, че ако дразнителят е преклено силен или продължителен, настъпва заключителната фаза на стрес-синдрома – изтощение, а ако дразнителят не превишава приспособителния резерв на организма, се осъществява мобилизация и преразпределение на енергийния и структурния ресурс на организма и се активизират процесите на специфична адаптация (Селие Г., 1982).

  Относно синдрома на изтощението, бихме искали да изкажем мнението си, че човешкият организъм притежава такива защитни механизми, че е почти невъзможно при един научнообоснован и прецизно протичащ тренировъчен процес да се стигне до изтощение, освен ако се провежда при болестно състояние или с използване на психо стимуланти, допинг, или други неразрешени средства. Относно непревишаването на приспособителния резерв на организма, бихме споделили мнението си, че никой не е в състояние да определи какъв точно е максималния резерв на приспособителните му възможностти и, че той се разгръща постепенно с месеци и години. Каквато и да е по интензивност и обем тренировъчната единица, тя не може да разгърне капацитета на „адаптируемост“ до неговия потенциален максимум, а само до достижим моментен максимум/„моментна адаптираност“. Мобилизацията и преразпределението на енергийния и структурен ресурс на организма са част от механизмите за противодействие на създадената неблагоприятна работна среда. Степента на активиране на реализируемия моментен капацитет за противодействие, зависи от заложените и придобити способността на организма да балансира множеството протичащи процеси в него. Самият Селие отбелязва, че способността за адаптация не е безгранична и, че адаптационната енергия се преразпределя в съответствие със силата на един или друг дразнител, повишавайки устойчивостта към действието на едни фактори и в същото време снижаване на съпротивляемостта към действието на други. Важно условие е дразнителят да е специфичен, като предизвиква преустройство в организма, целящо нормализиране на условията в които функционира (Селие Г., 1960- цит. по Платонов В.).

  Считаме, че именно това преустройство би могло да не е трайна адаптация към създадените условия, защото след прекъсване на системното използване на дразнителя, организма губи бързо способността си да функционира нормално, ако той пак се приложи със същата сила след определен интервал от време. Това показва, че механизмите за поддържане на организма в състояние на функционален комфорт при тренировка изисква системно прилагане на адекватния дразнител. Това впоследствие ще повиши икономичността на експлоатирания на достигнатия капацитет на адаптираност. Ново ефективно ниво ще има, ако дразнителя се приложи многократно  с по-висок интензитет.

  Ако приспособителните промени към новите работни условия са обясними, то какво бихме казали за функционалните икономизиращи промени на органите и системите, работещи в състояние на покой, където липсва дразнител? „Преформатирането“ на органите, вкл. мускулите е резултат само от прилаганите натоварвания, но са засегнати  денонощните им функции, независимо дали има или няма въздействие върху органите осигуряващи тези функции. Ако приспособителните промени са наистина такива, то те биха имали отношение само към създаваните работни условия на дискомфорт, но не и към тези на покой – на комфорт, защото натоварването не е насочено към това. Ако пък възприемем идеята за изградени механизми на противодействие на дискомфорта, то тогава може да се окаже вярна хипотезата, че тези механизми действат при всички състояния на органите и системите, като при екстремалната им работа повишават ефективостта, а при нискоинтензивната им работа и покой подобряват икономичността.  

  В големия спорт, настъпва момент в който организма е принуден да „мутира“ в някаква степен, за да може да отговори на високите изисквания към него. В някои спортове, където организма е заставен да понася тежки свръхнатоварвания, за което се използват и забранени стимуланти, като професионалния културизъм например с типичен представител многократният Мистър Олимпия - Рони Колман, това състояние е доста очевидно, което едва ли би могло да се нарече просто адаптация.

  Далече сме от мисълта да отричаме адаптацията като утвърден в спорта процес, но не изключваме и вероятността да съществуват и други обяснения за изграждане на новите състояния, освен приспособителните. Считаме, че процесите протичащи в организма на спортиста са едни и същи, а различен е само подходът при обяснението им.

 

    Следва продължение в което ще предложим схема, включваща 5 фази на протичащите процеси до достигане състояние на трайна адаптация ... 

                                                                                                                                                                                                                                                                    JK Fitness & Колеж по спорт "Био Фит"                                                                              

Коментари: 0
Към тази публикация още няма коментари. Защо не напишете първия коментар още сега?
Коментирайте статията

Вашият email адрес няма да се публикува. Задължителните полета са маркирани със *